Наистина, това беше най-странното пътешествие в моя живот. Във вагона беше топло и моите спътници за голямо учудване бяха доброжелателни. Дъжд, сняг, ж.п. гари ... Но всичко това няма отношение към онова, което ми предстои.
Това беше януари 2005г., когато отидох на Западен бряг, за да следя парламентарните избори за The Mail. За първи път през живота си ще имам възможност да контактуваме толкова близо с мюсюлмани. Този опит във всеки случай за мен ще бъде шок – но все още не предполагам какъв.
Всичко, което знаехме за тези хора – последователите на пророка Мухаммед с.а.с - е основано на предубедени събития.Така бях настроена за среща с радикални екстремисти, фанатици, жертви на принудителни бракове, терорсит-самоубийци и джихадисти.
На израелската граница ми прибраха куфара и на място пристигнах без палто. Разхождайки се в центъра на Рамаллах, замръзнах дотолкова, че запонах да треперя. Непозната възрастна жена ме хвана за ръка, и говорейки нещо на арабаски, ме заведе в някаква къща. Аз определено я помислих за терористка! Няколко минути по-късно сконфузено гледах как тя рови в гардероба – вероятно на дъщеря и – и взе оттам палто, шапка и шал. Жената ме заведе пак на улицата, целува ме топло, и аз продължих своя път.
Ние не обменихме нито една дума, която да разберем и двете. Това беше най-обикновен акт на великодушие, който аз никога няма да забравя. И тази посттъпка не беше единствена по рода си – много такива се случиха и след това. Странно, но защо затова не пишат СМИ?
Повече не съм се нервирала при среща с мюсюлмани. Освен това, аз мечатех да се срещна с тях. Това бяха срещи с интелектуалци, остроумни и преди всичко добри и щедри. Аз видях палестиците в семейства, а не в бандитски групировки.
Между другото, в мюсюлманското общество има по своя род шега за господството на жената в семейството, което е характерно за много семейства. Вчера ми звънна мюфтията на Босна и се представи като „мъжа на своята жена”.
Ще бъдат ли дъщерите ми мюслманки? Не знам. Това зависи от тях самите, тъй като е невъзможно да промените ничие сърце. Реакцията им за приемането ми на Исляма беше едно от най-показателните. След като чуха, че съм станала мюсюлманка, те си пошушукаха и избягаха, като казаха, че ще се върнат скоро. И наистина, след няколко минути се появиха със списък с въпроси. Алекс се покашля и започна: „Ще пиеш ли алкохол, както преди”. Моят отговор „не” предизвика радостен възглас. „А цигари ще пушиш ли?” Това е вредно и разбира се от това ще се откажа – „НЕ”. Отново срещна голямо одобрение. Но последният им въпрос ме свари неподготвена - „Сега като стана мюсюлманка ще излизаш ли с голямо деколте пред публиката?”
Какво ?
Вероятно, тях двете ги е смущавло това, че нося тесни блузи. Ако бях чула това преди, бих се смутила доста. „Сега съм мюсюлманка и повече никога няма да нося дълбоко деколте пред хората.” С радостни викове „Ние обичаме исляма” момичетата се отдалечиха да си играят. Аз също обичам Исляма.
Често ме питат, колко страници съм прочела от Корана. Отговарям откровено – около сто. Аз съм самотна майка с две деца, която работи пълен работен ден и се запознавам с Писанието по възможностите си. Отправят ми подигравки, отбелязвам, че е по-добре на сядане да се чете десетина реда - не повече. Но не трябва проссто да се прочете, но да се почувства и още по-добре да се запомни. Това не е списание „ОК!”
Други изт:
